Това го немаше и при ингилизите

Дядо ми Янко - стопроцентов шоп и колоритна личност, един от големите братя на баба ми. Сладкодумен и философ, мъдрец и мечтател, жива хроника на няколко епохи. Като дете, той беше моята надежда да видя жив столетник, защото точно така си ги представях - с побеляла коса и розови бузи, весели сини очи, много държелив, с великолепно чувство за хумор и невероятно бистър ум за своите над 80 години. Никога не го чух да говори против комунистите, въпреки, че предполагам е имал тежки дни след Девети като син на богати земеделци. Участвал в две войни, като в първата - Балканската, е бил момче на седемнайсет-осемнайсет години. Често обичаше да разказва за тези дни, как влезли в Битоля, и особено как по-късно попаднали в плен на англичаните. Към тях хранеше голямо уважение, сигурно заради цивилизованото отношение и ефикасна организация на военнопленническия лагер. С особена веселба разправяше как ги накарали сами да си построят и уредят бараките, както и баня, "а после ни задължиха да я ползваме редовно" ;-)

Историите с него са повод за отделна книга наистина, но тук ще спомена една, която веднъж разказах на мъжа ми, с цел да му обясня какво нещо е социалистическото съревнование. Тъй като съзтезателният принцип е водещ за капитализма, и особено за северноамериканското съзнание, интересно беше да съпоставим какво стои зад тези думи тук и там, някога и сега.

Ученическите бригади, по-точно детската ангария по прибирането на реколтата всяко лято и всяка есен, са един от най-ярките примери за неадекватността и неспособността на режима да организира дори традиционната земеделска дейност без политически патос и фалшиви лозунги. Спомените са ми предимно от по-големите ми братовчедки, които прекарваха един месец през лятото и един - есента, на полето или в някоя консервена фабрика. Връщаха се отслабнали, почернели от слънцето, с изпорязани ръце, но без капка социалистически ентусиазъм, както се очакваше от тях. Разказваха основно потресаващи истории за лошата организация, за ужасната храна, с която ги хранели, както и за безумната експлоатация и произвол на така наречените им "командири", и една силно екзотична за мене дума: ЗКПЧ (заместник-командир по политическата част). По-късно разбрах, че това са политическите шамани, хора, които са там единствено да произнасят сложно съставени кухи фрази, и които  задължително не работят, за разлика от станалите, показвайки преимуществата на партийното членство пред бачкаторството. Ама какво да ви обяснявам, Георги Марков го е описал добре в Задочните репортажи.

Та една от тези ми братовчедки, внучката на въпросния дядо Янко (не сте го забравили вече, нали?), е на бригада. Цялото семейство решава да я изненада с посещение в неделя, и с надеждата да си прекарат няколко приятни семейни часа. Майка й приготвя баница, баща й стяга трабантчето, натоварват дядото отзад и колко му е - за два-три часа пристигат на мястото. Пропуснах да отбележа, че по правило бригадите се организираха като казармата - възможно най-далече от къщи, за да не могат децата да се оплакват лесно, ако имат близък човек наоколо. На това му се викаше да се закалиш, забравяйки семейството. Нещо като Павлик Морозов.

За тяхна изненада обаче, когато пристигат, в така наречения бригадирски лагер няма жива душа, всички са на полето. Палят пак трабантчето и се отправят натам, където заварват целия личен състав да провежда неделник (от ленински съботник), под зоркия поглед на командирите. Все пак, намират някаква разпалена комсомолка, която се оказва въпросното ЗКПЧ, и я молят да освободи тяхната дъщеря поне за половин час, да се видят, защото все пак толкова път и днес е неделя и... "Не може!" отсича тя категорично и продължава: "как така, та ние имаме съревнование, и ето вие сега искате да саботирате нашите усилия с такива лични молби, да отклонявате нашите комсомолци от трудовия процес, ние не можем да допуснем това!"

Сега ще си кажете, че моите леля и чичо са протестирали, нали? Не, те като жерт..., пардон възпитаници на социализма, не видели нищо странно в това изявление, само навели глави. Тогава от задната седалка се чул гласът на дядо, говорещ като на себе си:
"Епа, я съм бил пленник при ингилизите, ама и там не съм видел такова нещо!"

Ето това нещо е социалистическото съревнование: и при ингилизите го нема, уверявам ви!

За какво е този блог?

Преди година и половина, а то ми се струва векове, смених трайно местожителството, тоест емигрирах. Няма да се спирам на причините за това, всеки има както лични, така и популярни общи извинения че е оставил зад себе си един живот. Само по себе си това е смело решение, и най-после разбирам тези, които са го взели с пълно съзнание, готови да срещнат последствията.

За родината си запазих ярки, даже прекалено ярки и преекспонирани, спомените, спомените на моето детство, младостта изпълена с илюзии, и.. хм, човек емигрира докато е млад :-)

От друга страна, тук, където очаквах да намеря предимно треска за злато(изтъркана представа за Америка), с удивление видях интересен народ, от шарен по-шарен, избягал от мракобеснически режими и войни, и неочаквано, или по-скоро съвсем закономерно, решил най-после да живее, веднъж и задъхано. Така видях

Математик да пропише, филолог да пропее, а инженер-физик да танцува танго... или компютърен инженер да учи три езика едновременно, защото "руският много ми харесва, арабският ми е една загадка, а нашите все - учи, учи машини и математика, с езици няма да прокопсаш и да се измъкнеш от Китай!". Мъдри родители е имал колегата, китайци :-) Та веднъж измъкнал се от Китай, си е дошъл на любимото... изобщо поразиха ме емигрантите които със страст наваксват това, което поради бедствие (напр. - земетресение, ядрена авария, комунизъм) или постоянен обстрел не са си позволявали да мечтаят у дома.

Мислех си аз още, че първото, което ще направя е, да забравя гадното в родината и да си спомням само с умиление и тук-таме фалшив патос хубавото. Не са кой знае колко неща, и не ми е хрумвало даже че ще ги записвам, но какво ли не се променя и пречупва в човека щом веднъж е поел по пътя на неизвестното...

Тук срещнах и един забележителен човек, с когото животът ме свърза завинаги. Вечерите, в които седяхме в кухнята на чаша чай, събирахме нашите парченца детство, расли от двете страни на Желязната Завеса. Така се родиха тези истории - историите от Страната на незалязващия комунизъм. Всеки жест, предмет или дума можеше да събуди по една история, която мислех, че съм потулила дълбоко.

"Защо правиш това така? А, като сте нямали ток, да, ти ми каза. А Защо мислиш така? А всички българи ли са такива песимисти? А всички деца ли не можеха да гледат Мики Маус? А как не знаеш кой е ..." безброй удивителни, всичко тръгваше от прост въпрос и аз се стараех да обясня, в достъпна форма, живота си, или по-скоро липсата на такъв, на човек, който не знае какво е страх, защото не е роден в робство, който си мисли (т.е. мислеше доскоро) че комунизмът е само една идеология, ни по-добра, ни по-лоша от другите, и като така, си свободен да я избереш или не.

За това е този блог - какво си спомням, какви истории разказвам за България, " без да се излагам пред чужденците". ;-) благодаря им, че ме слушаха с крайно изострено внимание и попиваха всяка дума. Това само ме насърчаваше да бъда обективна, правдива и да не преиначавам нещата така че да изглеждат по-прибрани, по-прилични и цивилизовани (нещо, което на всички нашенски преводачи им е вменено или е автоцензура ;-).

От друга страна, това са лични истории, и те не отразяват цялата действителност. Това не е алманах на комунизма и Прехода - двете епохи, в които се родих и живях. Това са емоционално обагрени истории, и често пъти тъмните краски са неизбежни, предвид мракобесието, на което бях свидетел. Надавям се, че и тях няма да ги има много, особено заради надеждата, че съм попила достатъчно оптимизъм от новата си родина и хората й - хората, които не знаят какво е да оцеляват, но може би пък затова имат достатъчно сила и воля да спрат мигновено всеки, който се опита да посегне на свободата им.