Дядо ми Янко - стопроцентов шоп и колоритна личност, един от големите братя на баба ми. Сладкодумен и философ, мъдрец и мечтател, жива хроника на няколко епохи. Като дете, той беше моята надежда да видя жив столетник, защото точно така си ги представях - с побеляла коса и розови бузи, весели сини очи, много държелив, с великолепно чувство за хумор и невероятно бистър ум за своите над 80 години. Никога не го чух да говори против комунистите, въпреки, че предполагам е имал тежки дни след Девети като син на богати земеделци. Участвал в две войни, като в първата - Балканската, е бил момче на седемнайсет-осемнайсет години. Често обичаше да разказва за тези дни, как влезли в Битоля, и особено как по-късно попаднали в плен на англичаните. Към тях хранеше голямо уважение, сигурно заради цивилизованото отношение и ефикасна организация на военнопленническия лагер. С особена веселба разправяше как ги накарали сами да си построят и уредят бараките, както и баня, "а после ни задължиха да я ползваме редовно" ;-)
Историите с него са повод за отделна книга наистина, но тук ще спомена една, която веднъж разказах на мъжа ми, с цел да му обясня какво нещо е социалистическото съревнование. Тъй като съзтезателният принцип е водещ за капитализма, и особено за северноамериканското съзнание, интересно беше да съпоставим какво стои зад тези думи тук и там, някога и сега.
Ученическите бригади, по-точно детската ангария по прибирането на реколтата всяко лято и всяка есен, са един от най-ярките примери за неадекватността и неспособността на режима да организира дори традиционната земеделска дейност без политически патос и фалшиви лозунги. Спомените са ми предимно от по-големите ми братовчедки, които прекарваха един месец през лятото и един - есента, на полето или в някоя консервена фабрика. Връщаха се отслабнали, почернели от слънцето, с изпорязани ръце, но без капка социалистически ентусиазъм, както се очакваше от тях. Разказваха основно потресаващи истории за лошата организация, за ужасната храна, с която ги хранели, както и за безумната експлоатация и произвол на така наречените им "командири", и една силно екзотична за мене дума: ЗКПЧ (заместник-командир по политическата част). По-късно разбрах, че това са политическите шамани, хора, които са там единствено да произнасят сложно съставени кухи фрази, и които задължително не работят, за разлика от станалите, показвайки преимуществата на партийното членство пред бачкаторството. Ама какво да ви обяснявам, Георги Марков го е описал добре в Задочните репортажи.
Та една от тези ми братовчедки, внучката на въпросния дядо Янко (не сте го забравили вече, нали?), е на бригада. Цялото семейство решава да я изненада с посещение в неделя, и с надеждата да си прекарат няколко приятни семейни часа. Майка й приготвя баница, баща й стяга трабантчето, натоварват дядото отзад и колко му е - за два-три часа пристигат на мястото. Пропуснах да отбележа, че по правило бригадите се организираха като казармата - възможно най-далече от къщи, за да не могат децата да се оплакват лесно, ако имат близък човек наоколо. На това му се викаше да се закалиш, забравяйки семейството. Нещо като Павлик Морозов.
За тяхна изненада обаче, когато пристигат, в така наречения бригадирски лагер няма жива душа, всички са на полето. Палят пак трабантчето и се отправят натам, където заварват целия личен състав да провежда неделник (от ленински съботник), под зоркия поглед на командирите. Все пак, намират някаква разпалена комсомолка, която се оказва въпросното ЗКПЧ, и я молят да освободи тяхната дъщеря поне за половин час, да се видят, защото все пак толкова път и днес е неделя и... "Не може!" отсича тя категорично и продължава: "как така, та ние имаме съревнование, и ето вие сега искате да саботирате нашите усилия с такива лични молби, да отклонявате нашите комсомолци от трудовия процес, ние не можем да допуснем това!"
Сега ще си кажете, че моите леля и чичо са протестирали, нали? Не, те като жерт..., пардон възпитаници на социализма, не видели нищо странно в това изявление, само навели глави. Тогава от задната седалка се чул гласът на дядо, говорещ като на себе си:
"Епа, я съм бил пленник при ингилизите, ама и там не съм видел такова нещо!"
Ето това нещо е социалистическото съревнование: и при ингилизите го нема, уверявам ви!
No comments:
Post a Comment