Преди година и половина, а то ми се струва векове, смених трайно местожителството, тоест емигрирах. Няма да се спирам на причините за това, всеки има както лични, така и популярни общи извинения че е оставил зад себе си един живот. Само по себе си това е смело решение, и най-после разбирам тези, които са го взели с пълно съзнание, готови да срещнат последствията.
За родината си запазих ярки, даже прекалено ярки и преекспонирани, спомените, спомените на моето детство, младостта изпълена с илюзии, и.. хм, човек емигрира докато е млад :-)
От друга страна, тук, където очаквах да намеря предимно треска за злато(изтъркана представа за Америка), с удивление видях интересен народ, от шарен по-шарен, избягал от мракобеснически режими и войни, и неочаквано, или по-скоро съвсем закономерно, решил най-после да живее, веднъж и задъхано. Така видях
Математик да пропише, филолог да пропее, а инженер-физик да танцува танго... или компютърен инженер да учи три езика едновременно, защото "руският много ми харесва, арабският ми е една загадка, а нашите все - учи, учи машини и математика, с езици няма да прокопсаш и да се измъкнеш от Китай!". Мъдри родители е имал колегата, китайци :-) Та веднъж измъкнал се от Китай, си е дошъл на любимото... изобщо поразиха ме емигрантите които със страст наваксват това, което поради бедствие (напр. - земетресение, ядрена авария, комунизъм) или постоянен обстрел не са си позволявали да мечтаят у дома.
Мислех си аз още, че първото, което ще направя е, да забравя гадното в родината и да си спомням само с умиление и тук-таме фалшив патос хубавото. Не са кой знае колко неща, и не ми е хрумвало даже че ще ги записвам, но какво ли не се променя и пречупва в човека щом веднъж е поел по пътя на неизвестното...
Тук срещнах и един забележителен човек, с когото животът ме свърза завинаги. Вечерите, в които седяхме в кухнята на чаша чай, събирахме нашите парченца детство, расли от двете страни на Желязната Завеса. Така се родиха тези истории - историите от Страната на незалязващия комунизъм. Всеки жест, предмет или дума можеше да събуди по една история, която мислех, че съм потулила дълбоко.
"Защо правиш това така? А, като сте нямали ток, да, ти ми каза. А Защо мислиш така? А всички българи ли са такива песимисти? А всички деца ли не можеха да гледат Мики Маус? А как не знаеш кой е ..." безброй удивителни, всичко тръгваше от прост въпрос и аз се стараех да обясня, в достъпна форма, живота си, или по-скоро липсата на такъв, на човек, който не знае какво е страх, защото не е роден в робство, който си мисли (т.е. мислеше доскоро) че комунизмът е само една идеология, ни по-добра, ни по-лоша от другите, и като така, си свободен да я избереш или не.
За това е този блог - какво си спомням, какви истории разказвам за България, " без да се излагам пред чужденците". ;-) благодаря им, че ме слушаха с крайно изострено внимание и попиваха всяка дума. Това само ме насърчаваше да бъда обективна, правдива и да не преиначавам нещата така че да изглеждат по-прибрани, по-прилични и цивилизовани (нещо, което на всички нашенски преводачи им е вменено или е автоцензура ;-).
От друга страна, това са лични истории, и те не отразяват цялата действителност. Това не е алманах на комунизма и Прехода - двете епохи, в които се родих и живях. Това са емоционално обагрени истории, и често пъти тъмните краски са неизбежни, предвид мракобесието, на което бях свидетел. Надавям се, че и тях няма да ги има много, особено заради надеждата, че съм попила достатъчно оптимизъм от новата си родина и хората й - хората, които не знаят какво е да оцеляват, но може би пък затова имат достатъчно сила и воля да спрат мигновено всеки, който се опита да посегне на свободата им.
No comments:
Post a Comment